До сетен дъх

- Мамо, тате там ли сте? - бренцам изпод снагата ѝ, впивайки малките си пръстчета за белката.

Влажен въздух, пропит с кръв, се блъска в косите ми. Лек тътен на конски впряг покосява почвата под нозете ми. Мама с трептящи ръце ме дръпва за ръката. Не ме поглежда, ала аз знам, че е уплашена. Изцъклените ѝ очи като маниста безжизнено се взират, а лицето, жарко по образа на Сон, сега бледо свети. После пристягайки кърпата на главата си по-плътно до шията, тя ми рече:

- Бран е туй, дъще моя. Отец ти бори се за нас и нашия род. Хайде иди да потърсиш царска тревичка... Ей там - до реката. Знаеш я, нали?

- Мхм...

Бегла усмивка преминава по лицето ѝ, сподавена от мисли далечни от мен. Отскубна се от моята ръчичка и впери погледа си към непрогледния лес.

Бавно клякам и галя земята. Долепям ухо над ней да чуя звука на бран?

Тате се бори там и дали е опасно?

Чинките мълчат и единствено потока ромоли. Суха е почвата и толкова дълбоки гънки се завиват край всеки стрък трева. Нищо не чувам и бърже ставам като попарена. С несигурни крачки се затичвам близо до реката. Буйните ѝ пориви мият камъните в изтърканото корито. Майка го бе откупила от рода Чакарар в град Плска. Милостиня ни го даваха, ала тате бе категоричен по въпроса. Той със сериозен тон ме поучаваше, когато ми разказваше за случката: „Душице, всеки каквото ти дава даром, му връщай от сърце, що имаш най-мило за теб.“

С мъка дърпам дървеното корито към себе си, а грубата му повърхност издира пръстите ми. Дялано е отдавна, в отминали лета. Така ми разказа Баян, първият син на богатия род. Рече ми на ухо, че всеки треволяк в него добива незаменима енергия и мощ.

Неочаквано ми се заби треска в палеца, която ме изкара от мислите моментално.

Поглеждам ръката си отблизо, по детски. Още мирише на мехлема с женско биле, който забъркахме предната вечер под пълната луна Сан. Трябва ми сега обаче царска тревичка расла край най-бързата част от реката. Да е греяна и обичана от слънчевите лъчи. Ахаааа! Ето я, в крайчеца на окото ми се мерна.

Развълнувана прибягвам до нея с босоноги нозе. Усещам утринната роса по кожата си, а пукнатините в земята жадно пият всяка изплъзнала се сълза. Взирам се в стръкчетата и нежният танц на вятъра с капките. Заедно в симфония ту се събират, ту се разделят. Истинско цяло в същността си, което не може да се раздели тъй лесно.

Режещ звук се извива над мен, притиска ме в земята. Не помръдвам, скована, съзирам спрелия танц. Скривам се в себе си и се затулвам в сърцето си. Мрак обзема ме и пълни мястото с дим.

Дишам, издишам.

Отварям стремглаво очите си и винен цвят е добила реката. Вцепенена седя и не издавам вопъл.