Преди да приеме кръста, България е държава на кръстопът - между старите богове и новите съюзи, между прабългари и славяни. Ето как е изглеждал светът, в който ще се роди България, каквато я познаваме.

IX век заварва България като млада, но вече утвърдена сила на Балканите - държава, родена от съюза между прабългари и славяни, но все още не напълно слята в един народ. Преди да стигнем до Покръстването и до златния век на цар Симеон, трябва да разберем какъв всъщност е бил светът, в който живеят хората от онова време.
След заселването на прабългарите начело с хан Аспарух в земите между Дунав и Балкана в края на VII век, те постепенно се сливат със заварените и заселили се по-рано славянски племена. През VIII и първата половина на IX век този процес е все още в ход - управляващото съсловие остава прабългарско по произход, но славянският елемент е числено преобладаващ и все по-влиятелен.
Столицата Плиска е седалище на владетеля и на държавната администрация, а укрепените градища и валове по границите пазят държавата от византийски и от степни набези.
Начело на държавата стои владетелят, който по това време все още носи титлата хан, а по-късно - княз. Около него се оформя болярско съсловие - прабългарска военна аристокрация, която държи реалната власт в провинциите и съставлява основата на войската. Именно тези родове - около 52 на брой според изворите - ще застанат най-остро срещу Покръстването няколко десетилетия по-късно.
През IX век България вече е една от най-обширните държави в Европа - простира се от Карпатите на север до Родопите на юг, от Черно море на изток до вътрешността на Панония на запад, след завоеванията на хан Крум в началото на века. На югоизток граничи с отслабена, но все още мощна Византийска империя; на запад - с франкската държава и с новосъздадената славянска държава Великоморавия.
Разкопките в Плиска разкриват огромен укрепен град с каменен дворцов комплекс и езически светилища, а по-късно - и една от най-големите базилики в тогавашна Европа, издигната след Покръстването. Мащабът на строежите показва, че още преди 864 г. България разполага с ресурси и амбиция да се мери с най-развитите държави на своето време.
Преди 864 г. официалната религия на държавата е традиционното прабългарско езичество, съществуващо редом с по-старите славянски вярвания на подчиненото население. В центъра на прабългарския култ стои върховно небесно божество, свързвано със слънцето и небето - представа, която дава богата почва за по-късни литературни интерпретации на темата за вярата и загубата на стар духовен свят.
Отвъд двора и болярските родове, по-голямата част от населението - славянско и прабългарско - живее в земеделски общности, организирани около рода и общността. Ежедневието преминава в обработка на земята, скотовъдство и занаяти, а редът се крепи върху обичайното право и авторитета на местните старейшини, а не само върху волята на далечния владетел.
Точно тази смес от военна мощ и вътрешна нестабилност, стар свят и нов избор, прави IX век толкова силна сцена за историческа проза. Хората от онова време не гледат назад към историята - те я правят, без да знаят какво ще последва. Именно в тази несигурност живеят Келара и Баян, героите на „До сетен дъх“ - разкъсвани между дълга към старите закони на рода си и повика на сърцето, в свят броящ последните си години преди Покръстването да го промени завинаги.
България през IX век е млада, но силна балканска държава - съюз между управляващото прабългарско съсловие и многобройното славянско население, все още не напълно слети в един народ, с център столицата Плиска.
Болярите са прабългарска военна аристокрация, която държи реалната власт в провинциите и съставлява гръбнака на войската. Около 52 видни боярски рода застават най-остро срещу Покръстването през 864 г.
Действието на романа се развива именно в тази епоха - в последните години преди Покръстването, когато героите трябва да направят личен избор в същия исторически момент, в който цялата държава преминава от стария към новия свят.